НЕБЕТО Е ЗА НЕПОКОРНИТЕ -
ОТЕЦ ПАЛАДИЙ
„О, спи ли Бог, о Бог не види ли?"
/Ив. Вазов/

Във всеки град или село има една категория граждани, които ярко се отличават от другите по своите нравствени качества, по добродетелите, по аурата, която излъчва цялото им същество. В малките провинциални градове, където почти всички се познават, тези хора са обект на всеобщо уважение. За мнозинството от вярващите тяхната слава се възприема като истина, която не подлежи на съмнение.

Такава личност през 30-те години на миналия век във Видин беше Отец Паладий. Йеромонах Паладий, със светско име Димитър Данов, е роден през 1912 г. във Видин. Основното и средното си образование получава в родния град, а висше образование по Богословие, получава в Софийския държавен университет „Св. Климент Охридски" през 1937 г. След дипломирането си се завръща във Видин, където се замонашва и Видинския Митрополит Н.В.П. Неофит го ръкополага за йеродякон и йеромонах. През 1938 г. йеромонах Паладий, става протосингел на Светата Видинска митрополия. Отличаващ се с висока култура и изключителна интелигентност, отец Паладий по същото време преподавал и религия във Видинската мъжка гимназия. Със своето обаятелно слово, той много бързо станал любимец на видинската младеж, още повече, че по своя инициатива, всяка седмица устройвал интересни беседи на религиозни, философски и патриотични теми. В края на 30-те години се засилила извънредно много подривната дейност на нелегалната комунистическа партия, особено след скъсването на договора - „Молотов - Рибентроп" - за „братство и дружба" между Германия и Русия (Съветския съюз - б.а.). Този договор всъщност бил уговорка за разделянето на Полша „по братски" (което и станало - б.а.), както и на цяла Европа и света.

На беседите, които устройвал отец Паладий, неизменно възниквали и политически спорове. В тях, ерудираният йеромонах и философ, с много факти, аргументи и примери разгромявал агитаторите на РМС (Работнически младежки съюз - б.а.) и предпазвал видинската младеж от увлечения в измамната маркси-ческа „философия"! В споровете, няма нищо по-унизително за единия опонент, когато той лично почувства несъстоятелността на своята теза и мизерията на лозунгаджийските си „аргументи"! До такава степен отец Паладий с обаятелното си слово завладявал душите на младежта, че неговите опоненти от левия политически лагер губили почвата под краката си и решили жестоко да му отмъстят за това. По тяхната си „философия", че когато не може да властва силата на правото, властва правото на силата...

През краткия си 32-годишен живот отец Паладий не е отправял дори укорни думи към тези, които са го обиждали, заплашвали, ругаели, а по-късно и инквизирали, а с Божие смирение е призовавал своите опоненти да намерят правият път на разума. Ето какво си спомня за него един от учениците му от мъжката гимназия във Видин:

...Беше завършил с отличие Факултета по богословие. Висок кокалест мъж с руси коси, мустаци и брада, с ясни сини очи. Той излъчваше особено обаяние, беше с голяма култура и роден оратор. В него имаше нещо приятно и топло. В отец Паладий българолюбието бе издигнато в култ. Не беше сектант. Отричаше марксизма като утопия. Рядко работлив и отличен организатор. Както беше протосингел на Видинската митрополия, учител по религия в Мъжката гимназия, беше и активен общественик, един от ръководителите на Съюза на българските национални легиони. Той беше добър човек, на никого лошо не правеше, включително и на политическите си противници. Обичаше хората, особено бедните. През 1943 г. организира в старата свещоливница, срещу черквата „Св. Димитър", безплатна кухня за бедните ученици от мъжката гимназия. Беше истински Божи служител. Говоря така за него, защото ми беше 3 години учител по религия и го бях опознал отблизо. Когато го убиха, беше станал вече архимандрит. На 13 или 14 септември 1944 г. след обяд няколко души съученици бяхме на площада пред черквата „Св. Николай". Откъм митрополията се зададе групичка хора, като вървеше бързо. Беше отец Паладий, а от двете му страни вървяха двама души с шмайзери, отзад - трети, също въоръжен, а отстрани, успоредно с тях, евреинът-тишлер Леон, пак с шмайзер, новият началник на ДС. Отец Паладий бе с високо вдигната глава. Гледа ни продължително. Когато групата мина по ул. „Княз Борис I", дядо ми Марин Николов седял на тротоара с неколцина. Когато групата минала покрай тях, отец Паладий извикал: „Сбогом, хора, аз си отивам!" Когато във Вълчешкия дол започнали да ги изтезават и на него му изболи очите, той вдигнал глава и извикал: „Боже, помогни ни да издържим!"

И макар, че мъртвите не могат да бъдат съдени, противозаконно както той, така и всички избити във Вълчешкия дол бяха „осъдени" на смърт!
(Р.Б. - Видин, Даскалов 3., „Моят учител отец Паладий",
в. „Видин", бр. 9 / 2005 г).

Всяка насилствена смърт е престъпление срещу личността и хуманността, но да бъде убит един човек само заради това, че има собствено мнение и възгледи, че ги остоява, при това само с аргументите на словото е светотатство. Смиреният Божи служител Отец Паладий е бил умъртвен по най-жесток начин, какъвто дори страшните зандани на „Светата инквизиция" не познават.

Интересни подробности за смъртта на Отец Паладий, сподели с мен 89-годишния г-н Велко Маркин от гр. Грамада. Той лично е чул страшната изповед на палача. След 1944 г, Велко Маркин работел в МТС (Машинно-тракторна станция - б.а.) в Грамада и само той бил с техническо образование. Отговарял за тракторите и поддръжката им. Трактористите били хора без образование и правоспособност, но той ги обучил как се управляват трактори. Като тракторист постъпил и Дочо Пандурски от с. Раковица. Държал се отначало нагло и господарски, защото бил комунист и се считал за управляващ! Скарали се с бригадира Велко Маркин, защото не искал да работи каквото му възлагат, а избирал работата сам. Бригадирът го изгонил, а Дочо на четири очи го заплашил :"- Аз пратих отец Паладий на оня свят, ще те изпратя и тебе там... небето е само за непокорните..." След това станали приятели. По късно, когато Дочо се разболял се изповядал пред поп Станчо от Раковица и пред Велко Маркин, с когото били вече добри приятели. Ето какво разказал Дочо Пандурски за смъртта на Отец Паладий: „...Докараха го вързан като сноп целият в кръв и го хвърлиха на земята. Само очите му показваха, че е още жив и ни гледаше кротко... Шефът, който го докара, като си тръгна, прекара показалеца по гърлото си... С него се заеха Тошо Хаджийски и Кубрат Видин, млади 19-20 годишни момчета. Рязаха му месата и ги слагаха в устата му... Той само промълви „Господ ще ви накаже за това...". След това му избодоха очите. Когато умря, аз само му отрязах главата ..." Страшната изповед на Дочо Пандурски за злодеянията извършени във Вълчешкия дол от новите властници е само един малък епизод от това място на ужасите. Жестоката разправа била заради убитите от предишната власт във Вълчешкия дол, при престрелка с полицията 17 партизани. Като отмъщение новите властници избиват жестоко повече от сто човека. При това повечето от тях без всякаква вина, както се случва и с отец Паладий. Тъжният стон на умиращия Отец Паладий към озверелите убийци: „Господ ще ви накаже" се сбъднал. Няколко месеца след това двамата младежи Тошо Хаджийски и Кубрат Видин полудели и не след дълго умрели в лудницата в страшни мъки...

Дълги години страхът беше парализирал всички, които знаеха нещо за кървавия „курбан" във „Вълчешкия дол". Но, никой не смееше да говори, защото последствията са предизвестени ... Едва сега, г-н Велко Маркин се осмелява да каже това, което знае, заявявайки: „Вече съм на 90 години, всички от онова време измряха, за кога трябва да мълча ...!"

За страшните Вартоломееви нощи през септември 1944 г, една видинска журналистка пише в централния печат:
...И днес изживеният ужас, страхът от демонизма на макрешките партизани и ятаци, властвали във Видинско повече от половин век, витаят в този край. Затулват истината за събитието с мълчание, унищожават я за историята. А историята не трябва да се забравя. И малкото, което все още знаят някои, е сковано от неизживян страх. А онези, от които зависи разкрепостяването от него, нехаят, забравили са това минало. Но и малкото, което се знае за трагедията във Вълчешкия дол е ужасяващо ... Самоличността на останалите убити историята трябва да установява. Кой ще я напише? Кой ще каже истината? Музеите нехаят. Властниците несъзнателно или умишлено мълчат. „Вълчешкият дол"е покрит със забрава. Дори дървен кръст няма на това злокобно място. А издигнатият мемориал на жертвите на комунизма на брега на Дунава в град Видин е заключен. Никой не може да влезе там.

Защо? Докога ще продължава този наш нихилизъм към историята? (Банкова П., в. „Про и Анти", бр. 31 /2006 г.). Един свят човек, без никакви прегрешения, както пред Бога, така и пред хората е зверски одран, накълцан на парчета и обезобразен, само защото е бил истински българин, националист и патриот! Ревностно е възпитавал видиската младеж в патриотичната организация „Съюз на българските национални легиони" в любов към Родината! В лекциите си като учител, в многото сказки, реферати, проповеди и дискусии смирено е обяснявал, че национализмът е идеология и мироглед, които се раждат от духа на всяка нация. Че градивният национализъм е любов към земята, на която сме родени; любов към семейството, рода и нацията; защита на националната идентичност; уважение към държавата и нейните институции; върховенство на националната идея и равенство на всички граждани пред законите на страната. Ето такива са били „престъпленията" на този свят човек, за да „заслужи" страшната си участ ...

Прави чест на Инициативният комитет за спасение и възраждане на Видин и Видинския край, че е поставил Отец Паладий в пантеона на „100-те граждани на Видин от Освобождението до края на второто хилядолетие"! Постъпката на интелектуалците от този Комитет е похвална, но тя не може да оневини онези, които вече 64 години не се извиниха на изстрадалия народ за безбройните жертви от жестокия експеримент и за тоталния разгром на българската държавност.

За някой е по-изгодно най-достойните граждани на Видин да бъдат забравени, зверствата и терорът да бъдат прикрити, а истината да бъде притулена зад лъжите на пренаписаната ни история...

от книгата "Градът на завоя" на Йоцо Йоцов